Литературный конкурс
О себе
Рассказы и повести
Фотографии
Рисунки
События и факты
Аудиокнига mp3
Ссылки
|
Рукавичка на болгарском
Перевод Снежаны Тодоровой
На православния свещеник Вейко Пурмонен
РЪКАВИЧКА
А на сутринта всичките главни свещеници и
народни старейшини се съвещаваха против Исуса, да го умъртвят.
И когато Го вързаха, заведоха Го
и Го предадоха на управителя Пилата.
Тогава Юда, който Го беше предал, като видя,
че Исус бе осъден,разкая се и върна тридесетте сребърника
на главните свещеници и старейшините и каза:съгреших,
че предадох невинна кръв. А те рекоха: Нам що ни е? Ти гледай.
И като хвърли сребърниците в храма, излезе и отиде и се обеси.
Евангелие от Матея
Не мога да кажа, че често си спомням за училището. Спомените за него, като за далечно, отминало събитие от някакъв съвсем друг живот, се появяват трудно.
Не съм бил отличник - добрите оценки не бяха мои приятели.
Сега разбирам: би могло да бъде и по-лошо. Петгодишен, само две години преди да тръгна на училище, съвсем не говорих руски. Роден език ми беше карелският. Вкъщи и навън говорихме само на карелски.
Десеткласното училище беше онзи висок праг, зад който жадувах да видя новия, ярък и възвишен живот. Звънкият училищен звънец, моята ученическа чанта, тетрадките, първите книжки, разказите за непознатото, момчешките лудории след уроците - всичко това, като широко разтворени врати на хамбар за сено ме примамваше към нови простори. Какво общо с това имат бележките?
Минаха тридесет години.
Всекидневните грижи, по-рядко радостите като че ли забулят детството с полупрозрачно наметало. Годините се трупат някак незабелязано, като дървесни пръстени. Всеки нов пласт като че ли нищо не променя, но все по-трудно е вглеждането надълбоко. И като странен израстък върху гладкото стъбло на паметта, като отровна гъба или лечебна плесен изплуват от миналото лица, събития, символи...
Не зная защо така се случи, но сякаш най-ярък спомен от ученическите години е случаят с ръкавичката.
Бяхме първокласници.
Алла Ивановна Гришина, нашата първа учителка ни заведе на екскурзия в кабинета по трудово обучение. Там момичетата се учеха да шият и плетат. Това не беше безсмислено занимание. Нямаше къде да се купят дрехи нужната ни големина. Прекроявахме и износвахме останалото от по-големите. Тогава всички живеехме тежко. Страдахме. Умението да майсториш се ценеше.
Като ято рошави врабчета, смутено пристъпвайки, се настанихме по чиновете.Седим тихо и стреляме с очи.
Учителката по трудово обучение отначало ни разказа за своя предмет, като понякога поясняваше нещата и на карелски, а след това ни даде да разгледаме оформените албуми с най-добрите образци на детския труд.
Там имаше шити и плетени чорапи, ръкавички, шапчици, шалчета, роклички, панталонки. Те бяха с големина като за кукли, дори на бебе не биха станали. Много пъти съм гледал как майка ми ни прекрояваше дрехите, наведена над шевната машина през дългите зимни вечери, но това беше друго...
Нетърпеливо надничайки през чуждите глави разглеждахме това чудо със завист, докато то е на съседния чин и с удоволствие, колкото се може по-дълго изучавахме непознатото нещо, когато попаднеше в ръцете ни.
Звънецът рязко и неочаквано звънна.
Урокът свърши.
Поглеждайки към албума, ние смутено напуснахме класната стая.
Междучасието свърши и започна следващият урок.
Изваждаме учебниците. Краката ни все още не могат да спрат. Още подскачат. Главите ни ги следват. Разполагаме се по-.удобно.Все-по тихо, почти шепнешком се чуват отделни фрази. Алла Ивановна достолепно става от учителската маса, отива към дъската и взима парченце тебешир. Започва да пише. Тебеширът се рони. Бели чупливи парченца като дребен прах струят под ръката й.
Изведнъж вратата рязко се отваря. Тичешком влиза учителката по трудово обучение. Прическата й е развалена. По лицето й има червени петна.
- Деца, изчезнала е ръкавичката!- и преди да се опомним, изстреля: Някой от вас я е взел...
За по-голяма прегледност тя с рязко движение извади зад гърба си албума с образците и широко отворен го вдигна над главата си. Страницата беше празна. На мястото, на което до скоро имаше мъничко пухкаво топче, - добре бях запомнил, сега стърчеше само късо черно конче.
Настъпи тревожна пауза. Алла Ивановна с пронизващ поглед огледа всички ни и започна един по един да ни разпитва.
- Кондроева?
- Гусев?
- Ретукина?
- Яковлев?
Стигна и до мен.. След това продължи нататък.
Децата смутено ставаха от местата си и с наведена глава повтаряха едно и също: - Не съм взимал нищо,Алла Ивановна.
- Така, добре, - злобно през зъби произнасяше нашата учителка. - Въпреки всичко, ще я намерим. Идвайте при мен един по един. Кондроева! С чантатата, с чантата...
Светка Кондроева се върна до чина и взе торбичката си. Препъвайки се, втренчено гледайки учителката, тя бавно започна да се приближава към нея.
- По-бързо! Когато вършите престъпление сте герои. Трябва да можете и да носите отговорност.
Алла Ивановна взе от ръцете на Светка чантата й, рязко я обърна, вдигна я нагоре и силно я разтърси. Върху учителската маса се изсипаха тетрадки, учебници.
Силно изтрополиха падналите на пода моливи. А здравите пръсти на Алла Ивановна продължаваха да разтърсват чантата.
Изпадна куклата. Нослето й се удари в учебниците и тя замръзна в странна поза.
- Ха, ама че глупачка! - засмя се Льоха Силин. - Лялка довела на училище.
Кондроева с наведена глава мълчешком плачеше.
Учителката по трудово обучение с отвращение разбутваше тези скромни нещица. Нищо не откри.
- Събличай се! - строго изкомандва Алла Ивановна.
Светка безропотно започна за разкопчава закърпената си жилетчица. Сълзите й като едри непослушни капки се ронеха от възпалените й очи. Хлипайки, тя отмяташе плитките си с глава. Клекнала, развърза връзките на ботушките си и един по един ги свали. Бежовите платнени чорапогащници бяха с дупка. Розовото пръстче на Светка непослушно стърчеше сякаш искаше целият свят да го види. Поличката също бе свалена. Махнат бе и чорапогащника. Белият потник бе със спуснати презрамки.
Светка стоеше боса върху изтъркания училищен под пред целия клас, не знаеше как да успокои треперещите от вълнение ръце и непрекъснато мачкаше крайчето на памучното си бельо.
Алуминиевото кръстче на памучно конче като махало се люлееше на детското вратле.
- Това пък какво е? - възмутено извика класната,сочейки с пръст към кръстчето. В училище да не идваш повече с него! Обличай се. Следващият!
Кондроева, пристъпвайки с боси крачка събра разпръснатите моливи, бързо напъха в чантата учебниците, сграбчи дрешките си и притискайки куклата към гърдите си на пръсти се запъти към своя чин.
Децата един след друг ги събличаха по бельо.Претърсваха всички по ред.
Повече никой не заплака. Всички подтиснато мълчаха, изпълнявайки откъслечни команди.
Дойде и моят ред.Пред мен имаше двама. Сега проверяваха Юрка Гуров. Ние живеехме в съседни къщи. Юрка беше от голямо семейство, имаше трима братя и две по-малки сестри. Баща му здравата пиеше и Юрка често по съседски се спасяваше при нас.
Чантата му беше без дръжка и той я носеше под мишница. Смачкани тетрадки и само един учебник изпаднаха върху учителската маса. Юрка започна да се съблича. Свали пуловера, износените боти, без да ги развързва, след това чорапите и като спря неочаквано зарева на висок глас.
Алла Ивановна започна насила да му сваля потника и изведнъж на пода падна малката синя ръкавичка.
- Как се оказа при теб? Как?!! - злобно разпитваше Алла Ивановна, доближила лицето си до Юркиното. Как?!Отговаряй!
- Миня ен тийе! Миня ен тийе! Миня ен тийе...- мърмореше изплашеният Юрка, от притеснение преминавайки на карелски език.
-А, не знаеш, значи?!! Ти ли не знаеш?!! Е,тогава аз зная! Ти си я откраднал. Крадец!
Устните на Юрка започнаха да потреперват. Той се стараеше да не ни поглежда.
Класът напрегнато мълчеше.
Ние учихме заедно до осми клас.Повече Юрка никога нищо не беше откраднал от училище, но това вече нямаше никакво значение.”Крадец” - като с разгорещено желязо селото бе дамгосало него и цялото му семейство.Може смело да се каже, че осемте училищни години бяха за него като затворнически период.
Той беше презрян.
Никой от по-големите му братя не идваше в класа ни и не го защитаваше. И той нямаше как да си го върне. Той винаги беше сам. Него не са го били.
Него чисто човешки го унижаваха.
Да плюеш в Юркината чаша с компот, да му изсипеш нещата от чантата в студената есенна локва, да хвърлиш шапката му в нечий двор се считаше за подвиг. Всички весело се смееха. Аз не изоставах от другите.
Биологичната потребност да се извисиш над слабия надделяваше.
Драматичните 90-те години за цяла Русия станаха тежко изпитание. Замлъкнаха цели градове, спряха заводи, закриха се фабрики и совхози.
Хората,като плъхове в каца, озверяваха, късайки залък един от друг. Безизходицата удавяха в спиртни ментета.
Кражбите подобно на мощно цунами заляха карелските селища и паланки. Грабеха и последното: през нощта изравяха картофи от дворовете, изнасяха продукти от мазетата. Кисело зеле, буркани със сладко и зимнина, приготвена чак до следващата реколта на цвекло и ряпа - всичко отмъкваха..
Много семейства оставаха без храна през зимата. Милицията бездействуваше.
Като в приказката на Чуковски, ако не бе помощта зад сините планини, всички зверове и до днес биха треперели от страх пред Хлебарището. Тук решиха да накажат крадците чрез свой съд. Не искаха да чакат ”връбчето-спасител”.Търпението на съселяните свърши.
Раздрънканият совхозен ”пазик”, тежко затъвайки в пухкавия сняг, отначало се предвижваше от скривалището на единия крадец до дупката на другия и след това излезе на селския път. Седмина яки мъжаги, покачвайки се в такт с дупките, агресивно мълчаха. Парата от равномерното им дишане се извиваше сякаш дим в ледения въздух на салона. На металния, с изтъркани от времето блестящи като темета места се пързаляха, седейки върху ледена коричка местните крадци.
Кой от нашето село не ги познаваше? Те бяха петима: Льоха Силин, Каред, Зика, Петка Колчин и Юрка Гуров, които през последните осем години ограбваха съселяните, отнемайки и последния им залък. Само милицията не се досещаше за тях. Не бяха със завързани ръце. Къде ще се денят? Плениха ги лесно, без да се опомнят. И моментът бе избран сполучливо-по обяд.
След нощната „работа” това е точно време за сън.
„Пазикът” гърмеше, отминавайки селото по селския горски път. По време на пътуването мълчаха. Всеки сам за себе си. Всичко беше ясно и без думи. Никой не искаше да бъде нито прокурор, нито адвокат. Пътят минаваше по брега на горското езеро Кодаярви. Спряха на петия километър. Изключиха двигателят. Избутаха „гостите” на снега. Дадоха им две лопати и им заповядаха да дълбаят един след друг дупки в леда.
Снежните облаци тежко надвисваха над нас. Слънцето се скри. Вдигна се вятър. Започна да навява. До вечерта студът започна да пощипва. Никой не искаше да дави крадците, но трябваше да им се даде урок. Има случаи, в които деликатността е неуместна, по-лоша е от грубостта...
В совхозния гараж изпихме две бутилки направо от шишетата. Стоешком. Всички замезихме само с едно парче черен хляб. Пихме за победата над злото.
Още същата вечер заминах за града, а на сутринта се обадиха от село: Юра Гуров се е обесил в своята барака.
Ако не беше това обаждане, сигурно не бих се сетил за синята ръкавичка. Като по чудо отчетливо, сякаш наяве, видях плачещия Юрка, малък, беззащитен, с треперещи устни,пристъпвайки от крак на крак по студения под...
Неговото жалостиво:”Миня ен тийе! Миня ен тийе! Миня ен тийе!” ме прониза.
Остро, болезнено си спомних библейския сюжет: Исус не е знаел от самото начало кой ще Го предаде. Само когато Наставникът, потапяйки парченцето хляб във вино го е подал на Юда, само ”след това парче влезе в Юда сатаната”. На професионалния милиционерски жаргон това се нарича „подстава”.
Юрка,Юрка...твоята съдба е укор за мен... И чувството за вина нараства.
Нещо се обърна в душата ми. Застена.
Но някак си нямам желание да заглуша тази болка...
На небесата повече радост ще има за един разкаял се грешник, отколкото за деветдесет и девет праведника, които нямат нужда от покаяние.
Евангелие от Лука
Карелия, село Вешкелица, 2006 год.
АЛЕКСАНДЪР КОСТЮНИН
|
